петък, 29 януари 2016 г.

Зимен преход до връх Голяма Сюткя

   -24 градуса по Целзий е. Денят е започнал още през нощта за нас. Автомобилът работи неравномерно в борба със снежната стихия на леденото утро. Сгушени под сняг села и покрити, като че ли завинаги автомобили. Луната се скрива зад планинските хребети на Рила планина, а нас ни чака дълъг и мразовит ден, в който психика и физика се борят с крайния предел. Спукана кост, няколко часа в Пловдив и 24 часа по-късно бяхме у дома. :)

Още с настъпването на денят, слънцето показа вледеняващите красоти на Родопа планина пред нас над град Ракитово. Бяхме в откъснатите Родопи, на 25км. от цивилизацията по тесните и безкрайни завои на планината, стигнали по верижните следи на почистения до някъде път. Закъсали с колата в дълбок сняг и без лопата в края на пътя, се наложи да копаем с ръце и снегоходки, легнали за час върху суровата земя. Снегът наоколо беше няколко метра и въпреки мраза, се сипеха дебели и тежки буци от околните дървета. Пръсти, носове, ръце - всичко мръзнеше. Дълъг ден се очерта - осем часа мъчителни часа биене на пъртина в девствени гори, опасните склонове в Пашово дере, по които затъвахме до кръста под дебелите и нападали, счупени борове. На предела, се докоснахме до дивите, зимни и сурови Родопски гори. Планината се сърдеше цял ден и ни подсказваше, че не ни е мястото там. На връх Голяма Сюткя. За трета поредна зима сме първи по величествените двухилядници на Родопа планина.

По пътя.

Японската звезда на Митко се справи учудващо добре, въпреки ниското окачване и с една откачена скоба, я докарахме до тук, в местността Гралов чарк.

Всъщност, пътят беше почистен от верижна машина, заради ловното чакало в края му. От една страна ни е жал за горките животни, които нямат шанс срещу ловните пусии, от друга, нямаше да успеем да се качим на върха, ако не беше тази човешка намеса по разчистването на път, който на практика води до никъде, особено през зимата...

Улисани в копане на сняг и опити да обърнем колата с фаровете напред, денят се разкри със синьото небе. И поехме по пътеката нагоре, откъдето след малко решихме да я зарежем и да опитаме да пробием през стръмното, покрито с няколко метра сняг Пашово дере. Голяма Сюткя е третия по височина двухилядник в Родопите, дял Баташка планина. Характерно за него е отдалечеността му от населените места и това, че в района се намира най-голямата популация от елени в Родопите.

С Катя се разбрахме, ние налагаме темпо, защото денят е къс, а пъртината щеше да го съкрати още повече светлата му част.

Всички са приведени, гората спи дълбок зимен сън. Всъщност може би се оказа, че не всички спят толкова дълбок сън, в Пашово дере имаше микро магистрали от следи на диви животни - слизащи, качващи, кръстосващи навсякъде в резервата.

И доволни, че сме първи, направихме дълбока оран на пухкавия сняг.


Въпросното ловно чакало в края на пътя. Снегоринът беше спрял, или пък може би закъсал на километър от тук.


Малко по-късно излязохме от очертанието на пътеката. Любимо е през зимата. В лабиринт от горски гиганти, скоро щяхме да си платим солено за това си решение. Със счупени щеки, повредени снегоходки и зверски усилия в пропадане между нападали от бури и тежък сняг иглолистни гиганти, ни срещна Пашово дере.

Мястото обаче се оказа нарицателно на думата приказка.





На моменти се споглеждахме и се прокрадваха мисли за дезертиране от цялата тази лудост. Може да се каже, че местата с нападали дървета бяха особено опасни за преминаване, тъй като под тях, на около два метра дълбочина, се образуват снежни кухини и като нищо под тежестта, човек може да пропадне сериозно и да си счупи крак... Едно от местата, на които не намерихме откъде да минем почти ни отказа, но с всеобщи усилия, разчистване на много сняг и внимателен подход, минахме невредими.




Излязохме от Пашово дере. В далечината исполините на Стара планина напомнят за зимата с обледенените била.

Пиринските ръбове, също! :)


И скоро зърнахме върховата кота.

Митко на връх Голяма Сюткя.

Рила планина, зад която сутринта изпратихме луната при отбивка до язовир Батак, а зад нея като облак е Витоша.

Естествено, снегоринът явно е заседнал и няма да мръдне от тук в близко време. Шест часа ни бяха нужни да пробием до връх Голяма Сюткя и около два на слизане.

Със скриването на слънцето, термометърът сърдито закова -20-е, а в колата ни чакаше Катя, която паднала на броени метри от нея, на пътя и счупена ръка... Спешното в Пловдив, гипс и няколко седмици с чипс и бира у дома. Разминахме се невредими в опасното зимно дере. Денят цял ден даваше признаци за лош късмет, ако може да се вярва на такива неща, със закъсалата кола, проблемите по дерето, откъсната планка, счупени щеки и какво ли още не... Снегът не даваше признаци да е лавиноопасен, а както знаем в горските масиви, при определени условия си падат "хубави лавини". И тъй като януари е месецът на масива Равнец за мен, ще се включа скоро и с публикация от успешното, но много трудно зимно преминаване по него за ден. В безуспешен, аналогичен опит, не успях с бивак, поради неадекватно моментно оборудване, но с леки корекции и много хъс, тридесет километровата отсечка и двете хиляди възходяща денивелация, ми се отплатиха пребогато в кристалния зимен ден.

Няма коментари:

Публикуване на коментар