понеделник, 31 март 2014 г.

Северни Родопи - водопадите около село Устина


    Водопадите, около село Устина в Родопите са интересна дестинация за еднодневна "разходка", а и други занимания. Пролетните стремежи за що-годе пълноводни водопади се оправдавдаха през този сезон, поради не толкова снежната зима. Сякаш беше рано за типично пролетните снимки с много зеленина и бушуващи води, от друга страна дългото изчакване би довело до резултата от изминалата есен, в която водопадите бяха пресъхнали. Тогава с импровизация се озовахме в София да снимаме Боянския водопад, но сега импровизации не бяха нужни. Изминалата седмица поваля навсякъде, надежда имаше.
Заглавието е малко подвеждащо, защото северни Родопи се оказва че няма, въпреки че в Уикипедия е описано така за село Устина, че е разположено в полите на северните Родопи. По геолого-тектонски и морфографски белези Родопите се делят на две части — западни/високи и източни/ниски, но тъй като посетените обекти се намират в северните части на планината, реших  да кръстя публикацията така.

И така, ранно утро е, пътуваме към Родопите. По път се отбихме до интересният храм св. Харалампи Чудотворец, който много пъти подминаваме транзит.

Фрагмент със стенопис/икона от църковната постройка.

Един от местните кибици необезспокояван закусваше в съседство. Пролетта отдавна е факт и животинките не пропускаха да я отбележат.

Неусетно пристигнахме и в родопското селце Устина. Тъй като дерето на притока, по който се намира Устински водопад над село Устина беше напълно пресъхнал докато се движихме разочаровани по пътеката, а каптажната шахта бучеше с все сили, си помислих че вторият опит тук ще е отново греда. Ха, колкото повече наближавахме скалите обаче, толкова по-силно се долавяха падащи от високо води. Най-приятния звук! :) В последствие разбрахме, че каптирането на реката е в по-долният и участък, а не над самия водопад, както са каптирани водопадите в северозападните части на България.

Устински водопад.


Определено бях доволен, Катя също. Водопада не е особено пълноводен, но това се дължи главно на притока, по който се намира. След април и май, вода тук може да има след обилни дъждове.

Поемайки по скалите над Устински водопад за да изляза на мястото, откъдето пада водата, се радвах тайно как няма да се спускам на рапел по суха скала, а под пръските на водопад. По статистика водопада се води да е 20-25м., но според замерванията ми с въжето, което спуснах е малко над 30м. Както се вижда по снимката долу, места за установка на въжето няма. Скалите са нестабилни и ронливи, осигуровка на клинове би довела до почти сигурно самоубийство. Нямаше и подходящи цепки за ексцентрици/френдове - тегава работа. На места само придържайки се за разни скални издатъци предизвиквах отронването им. Ерозията си е казала думата.

Рядко ми прави чак такова впечатление, но съдейки по растителността, мястото над водопада е напълно непокътнато и диво. Имахме недоразумение и с тръните, и с гъстата растителност множеството надирания, която ми причини. Движех се внимателно, доколкото може да се получи по сходен терен.

След час борба по скалите, за която не ми се изпада в подробности, ето ме и над самия водопад. Изгледа е страховит, напълно отвесна мокра скала и хлъзгав улей, по който тече водата преди да полети в бездната. Няма камъни по самото и "корито", по които да се стъпва, не му е лесно/скучно на човек.:)

Отдолу пък в това време се събираше публика. Сякаш не ми мислеха доброто, а ме изчакваха да сляза за да ме наръфат, :) но мирно и тихо се напиха с вода и се оттеглиха по пътеката...

Ихвърляне на въже от необезопасена площадка е кофти сценарии при спускане на рапел. Доста опити направих, докато въжето слезе до долу, все зависваше на някоя туфа, или се заплиташе. За да не се налага самоизвличане играех на сигурно, не бях убеден дали ще ми стигне дължината (понякога и един метър е от значение). Докато го изхвърлях се шунтирах за него, да не би да стане някоя беля. Първоначалните опити с хвърляне на въжето във водопада не дадоха резултат.... Последва втори, трети, четвърти опит................ То все спираше някъде по средата. Пуснах го до водопада на няколко метра встрани. Катя в това време даваше подробни напътствия по телефона (по-надясно, не по-наляво, не-не спря се по средата)... :)

Първо спускане по скалата до водопада. Под краката ми се откърти огромен камък. Пукотът му утекна зловещо с разбиване в скалите....... Разбрах, че терена не е особено подходящ за слизане през скалите, което затвърди и тезата за осигуровка именно по този ронлив камънак.


Слизах буквално на пръсти след инфарктната ситуация от преди малко, въпреки че отвеса предлага да се експериментира за отскоци с рязко пускане на въже през протриващото устройство. По този начин се получава засилване и отскок от скалата с падане на метри надолу, но именно тук нямаше как да се получи, вероятно щях да съборя още някой камък... 



Устински водопад - втори опит. Този път успях във водопада (след успешното приземяване на въжето), а и реших, че там ще е по-безопасно. Няма ронляци, чиста и загладена скала. Две камбани, освежаване и куп подхлъзвания по "заледените" отвеси.

В съседното дере на изток, в което тече Устинска река, се намират приказни и непристъпни водопади, за които се носят легенди. В краят на селото се тръгва покрай реката. Пътеки няма, а за да се добие минимална представа съм снимал от позицията на долния кадър. Непристъпни скатове завършващи с пропасти. Незнам защо Устинския водопад, на който бяхме сутринта е кръстен (наречен) така, при условие че тази река е Устинска (на снимката долу). Водопадите по нея нямат имена. Този в дъното е с височина приблизително 40м. Теренът от мястото, от което снимах до самото подножие на водопада е напълно непроходим без сериозни познания по скално катерене. Отвесни прагове и липсата на растителност, за която да се хване човек правят това мястно напълно девствено и мистично.

Последният водопад от каскадите, който на горната снимка се виждаше на преден план. Дотук успяхме да "пробием". :)  Внушително количество вода се изливаше от скалите, а в допълнение - пролетни цветове и отиващия си ден . Крайно време бе да се връщаме, за да не отъмняваме точно тук.

Бях забравил, че имаме още час до залезните цветове, тъй като предната нощ се смени времето с час напред и се заблудих по това. Двадесет километрова поредица завои с набиране на височина водят до село Чурен в Родопите, което е еталон за връщане в миналото. 

Имало едно време.....гласове и смях, работа и забавление, радост и тъга. Сега, като че ли само тъгата витае в тези откъснати и неосакатени от цивилизацията кътчета.

В изпращане на залеза. Тук дори кучетата не се разлаяха, тъй като им бяхме интересни субекти. Липса на хора, самота, тишина, един отиващ си с времето свят, до който явно сме едни от последните, които се докосват.

Това им е хубаво на автопоходите. Комбинацията от разходки и бързото предвижване от дестинация до дестинация. Човек докато се усети денят отлита като миг. И както преди няколко часа се къпех във водите на Устински водопад, и се радвах на топлото мартенско слънце, тук на по-висока надморска височина студът вече щипеше сериозно.

Последен поглед към спокойствието и по обратен ред на завоите от селцето към динамиката в града.

До скоро. :)

вторник, 25 март 2014 г.

Копривщица, Стрелча, връх Богдан


   Средногорието е изпълнено с приятни дестинации, с ненатоварващи маршрути и ниски върхове в красивите горски масиви. Разлятите била и ниски върхове повеждат човек, и са удачни за еднодневни разходки с малко багаж и повече желание. Средна гора, като цяло ми е непозната планина, кракът ми не беше стъпвал там! Именно за това решихме да се разходим неделно в чудесното пролетно време до връх Богдан - 1604 м.н.в., първенецът на Средна гора. 

   Изборът на маршрут беше ясен, покрай приятния ромон на Крива река, откъдето бързо и неусетно се придвижихме с чуруликащите птички и дъха на борова смола. Безброй черни пътища и пътеки водят по билата в Средна гора. Цялата планина е прорязана от тях.

   Местните обитатели в Копривщица вече се радваха на пролетното слънце и позираха гордо в търсене на храна...

   Посоката бе ясна, въпреки оскъдната в началото маркировка и въпросното пресичане на реката. Човек трябва да знае коя река е "Крива река" и да я следва по пътеката. Маркировка се появява по-късно...

   Извивките на долината преминават до множество интересни постройки като това "ранчо", водейки все по-навътре в планината, завой след завой, в която се оказа, че въпреки ниските и върхове ще се навърти солиден километраж. В последствие се оказа, че сме изминали 24 км - 3-4, от които с каруца на стоп! :) 

   След кратко изкачване в борова гора излязохме на обзорно място с изглед към връх Вежен и Старопланинското било.

   Мирис на минзухари и греещо пролетно слънце. Тук легнахме на затоплената трева, за да си починем и съзерцавахме дълго ясните изгледи, които разкриваше Стара планина.

   Съоръженията под хижа Богдан.

   Неусетно стигнахме и до тънещата в разруха хижа Богдан, където също починахме и разгледахме плачевното състояние на едва крепящите се сгради - хижа и бунгала. Навярно в отминали години, поради лесната достъпност в района, е било пълно с летуващи, вероятно вече тази планина е и не особено посещавана, видяхме едва двама човека в топлия почивно-пролетен ден.

   На връх Богдан нямаше панорамен изглед, тъй като се намира в горски масив. Имаше камък с надписани плочки на равна поляна,.....

......както и Катя, която се подвизаваше до котата на върха - 1604 м.н.в..

   За да не се връщаме по същата пътека през долината на Крива река, завъртяхме по съседна такава (черен път), но пушеците от запалени наоколо стърнища, не позволиха да поснимаме в посока Родопите, за сметка на това пък загатнаха за евентуални интересни кадри по сумрак с огнените цветове и извисяващите се покрай тях дървета.

   Интересни места в Средногорието има, има и достатъчно информация за тях, стига само човек да притежава желание и нещата се получават. 

   Интересно е китното Средногорско градче Стрелча, в което тишината и спокойствието видимо вървяха ръка за ръка. Разположено и заобиколено от планински хълмове, параклиси и църкви, на информацията, за които попаднах уж случайно, проучвайки картата на гпс-а.

   Параклис "Света Петка", разположен по възвишенията над град Стрелча.

   Изглед към китното градче Стрелча от полянката с параклиса.

   Вододайната зона в съседство. :)

   Бяхме осведомени и за интересната църква в град Стрелча. Големи постройки се снимат много трудно от близки улички, кадрите нямат "дишаемост", както примерно биха били се получили добре, ако са разположени на голяма площад.

   Храм паметник "Свети Архангел Михаил".

   От цялото безумно щракане извадих само тези два кадъра,.......

...... а и разлаяхме сериозно дворните обитатели от околните къщи, които бяха видимо неспокойни от задържащото се присъствие наоколо, ние - не толкова. :)

   И един фрагмент от църковната постройка - Любов и Вяра.

   Навръщане изпратихме залеза от крайпътен заслон с беседка и маси до пътя, с интересен панорамен изглед към оставащото в ниското градче Стрелча, но така и не харесах позиция за снимане. Катя обаче снима раздялата с мартениците ни, с които окичихме това дръвче. :)

   И обратно по пътя към фотографските неволи. Да се снимат огнени цветове е занимание самотно. Пушеците ни давиха задушливо през цялото време, докато денят отстъпваше място на нощта. Поне наоколо бе топло, в предвид нахлуващия вечерен студ.



   Горчиви спомени споделяше гората.

   И облачната феерия в синият час. Умишлено намалих сините нюанси, така кървавите цветове контрастират по-добре.

   Оказа се, че денят ни поизмори. Обиколихме, поснимахме, разходихме се приятно в Средногорските земи. Отпътувахме по тъмно наобратно и така приключи този тих и изпълнен с пролетно настроение ден. :)

понеделник, 17 март 2014 г.

Покрай Курудере

   
   Покрай Курудере звучи малко подвеждащо, но заглавието копирах от албума на колегата Пламен К, защото ми допадна маршрута, както и описанията в него. Сега той в подробности беше: село Габарево - м. Барата - х. Соколна - вр. Саранка - вр. Погледец - вр. Сахранка - вр. Танастепе - Киминчето - Булките под връх Зли връх (Мазалат). Ураганните ветрове, които даваха по прогноза и откритите ръбове на билните части не внасяха яснота как и докъде ще стигнем. Важно беше желанието. Все пак Балкана ни допусна до 1900м.н.в., над които вихрите и снежният вихрещ се ад с отрицателните температури на северният ураган ни свариха до "Булките", малко над които решихме да се върнем. С 25,3 км изминати за 12 часа в зимната планина, преходът се оказа добре натоварващ и зареждащ! 

Началото. Изчакваме Пламен и групата му да пристигнат от Казанлък. Подухваше неприятно, какво ли ни очакваше на откритото Старопланинско било?

И два часа по-късно по пътеката над хижа Соколна.

Катя по пътеката.

Връх Курткая с изглед от юг.

По коловата маркирировка.

Величествените пропасти на Курудере.

Започнаха и проблемните участъци: стръмни склонове с гладки скали под тях и хлъзгавият топящ се в ниското сняг, който не ни помагаше особено.

Към скалите на Погледец ( връх Сахранка, както е даден по някои карти ).

И по тях. Осигурихме Катя на свръзка с Пламен, защото имаше проблеми с котките си през целият ден, ах тези "котки".

Част от ръбчетата се откатерват, друга част се подсичат. Не му е скучно на човек.

Свръзката - Пламен и Катя.

Митко и Йовко пред нас даваха добри фоторезултати с човешкото присъствие по склона.

Ами сега..... :)

Продължаваме към връх Сахранка и връх Танастепе през "Портата".


Тези скали нямат край.


Видимо щастливи, след преминаване на "къдравият участък".

Изглед към Курудере и Розовата долина.

Скалните образувания по пътеката са в изобилие.

Започнаха да се появяват и снежни козирки от навяванията на бурните Старопланински ветрове. Оголеният ръб на преден план е Курткая.

Красоти докъдето погледа се взира.

Облаците догатваха със замазаният си вид за бушуващите във високото ураганни ветрове.

Гънките на билото, по което се движим нямаха край.

И ръбчето Погледец, скалите по които минахме преди час. Изглеждат съвсем небезобидни в условията, в които се движихме.


Отново към връх Курткая и козирките, по които се движим със стиснати в ръцете ледокопи.

Катя и Пламен в свръзката.


Продължаваме към безкраите на Стара планина. Колкото по-навътре навлизахме в планината, толкова по-малки ставахме.


На връх Танас тепе ( Атанас тепе ) - 1875м.н.в.

Дъждомера на връх Танастепе, а в ляво северните подстъпи на връх Зли връх (Мазалат) 2197м.н.в..

По ръба към "Булките" (две скални образувания завършващи с отвеси), едната от които подсякохме с котки и закантване по тревните туфи с ледокопите. Не особено здравословно, но в предвид подветрените скали от юг се оказа краткотрайна почивка от вятъра, който на около 1900м.н.в. ни даде да разберем, че стигането до връх Зли връх ще се окаже под въпрос, а и трябваше да се връщаме на хижа Соколна, където се върнаха останалите защото хижарят щеше да слиза, а част от багажа им остана там.

Пламен по ръба... Подухваше... Вторта Булка откатерихме. Подсичането изглеждаше инфарктно!

И ако може да се добие макар и минимална представа какво се случваше по буреносното било, ето кадър и с по-близък изглед към връх Зли връх, където Балкана вихреше страхотиите, с които се запознахме в прогнозата за времето на предният ден.

Балкана не се шегуваше. Връх Зли връх (Мазалат) 2197м.н.в. и вихрещият се снежен ад по северните му склонове. Вихри, снежни стъкълца от безмилостните вихрушки набиващи се с болка, това предствавление ни показа Балкана в този красив иначе мартенски ден. Ах и тази феерия от постоянно носените облаци с различни форми...